|

1 март - Баба Марта

На първи март сутринта във всеки дом се пали огън на двора, с много дим. А после всички прескачат до три пъти огъня, с лице към изгряващото слънце, за да се очистят от зли сили и да се предпазят от болести.

Стопанката изнася червени дрехи и тъкани, които мята по клоните на дръвчетата пред дома и по стобора.

Старите българи са вярвали, че със събуждането на Природата са се пробуждали и злите сили. За справяне с лошотията се е използвал червеният и белият цвят. На първи март къщата е осъмвала закичена с мартеници. Най-старата стопанка е усуквала бяла и червена вълна на краченцата на малките дечица, в плитките на момите и на ръцете на момците преди да изгрее Слънцето, да са бели и червени през цялата година. Мартеница се е връзвала и на портата, на малките животни и на всички овощнидръвчета в стопанството. Белият цвят за старите българи е символ нa дълголетие, а червеният прогонва болестите и носи здраве и сила.

В традиционните български мартеници са вплетени парички, скилидки сух чесън, синци, мъниста, железни халки, косми от конска опашка, черупки от охлюви и др. Затуй мартеницата се смята за амулет, който предпазва от зли сили.

Децата носят мартениците на дясната ръка, шията или гърдите, а момите и младите невести - на шията или вплетени в косите. Мъжете пък връзват мартеница над левия лакът или над левия глезен, а някъде я поставят в обувката на левия крак под петата, зер ако ги видят с вързана мартеница, може да им се върже и мъжествеността. Мартеници завързват на младите животни за здраве и на плодните дръвчета за повече берекет.

Хората носят мартеница, докато видят щъркел. Мартениците се свалят по посока на Слънцето при появата на щъркел, лястовичка, или цъфнало дръвче. След това се слагат под камък или се закичват овошките в градината, изричат едно желание и вярват, че то непременно ще се сбъдне.

Преди много, много години, от далечните Тибетски планини хан Исперих напуснал родния дом и тръгнал да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Минал той много планини и реки, докато най-накрая спрял в земите на славяните, които го посрещнали радушно. Славянки с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - плодовете на тая благословена земя. Но на хана не му било весело, че тъгувал за своите близки - за майка си и сестра си Калинка. Седнал той на брега на голямата река и бисерни сълзи покапали по загорелите мъжки бузи, а взорът му се отправил молитвено към слънцето и боговете и станало чудо. На рамото му кацнала бързокрила лястовичка. На нея Исперих разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли българите, и разказала с човешки глас на Калинка, че брат й има ново царство, че тъгува за нея и праща много здраве.

Зарадвала се Калинка и решила да прати хабер на своя братец. Свила китка от Зеленило, усукала я с бял вълнен конец и възелчета за поздрав сторила - както българите словото пазели, та я пратила по лястовичката. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на испериховото рамо. Но от дългия път крилцето му се протрило и алена кръв обагрила вълната. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата сестринския поздрав, накитил гърдите си с китката и мартеницата грейнала. Оттогава Исперих повелил на народа си: всеки да върже китка от пресукан бял и червен конец и на този ден да се кичи - за здраве и небесен благослов. Туй се случило на първи март и останало до наши дни.

Традицията

Баба Марта е един от най-почитаните български обичай, запазил се от древноста до наши дни. На 1 Март всеки подарява на близките си специален амулет наречен мартеница, които ще го дарява със здраве и сила през следващата година.

Март. Названието "Март" идва от латинското "Мартиус" т.е. Марсов, посветен на Марс - бога на войната, син на Юпитер и Юнона. Старите българи са го наричали "брезен" - "брезите лист и мъзга пущат".

В тъмни зори, преди да настъпи месецът, стават само девойките, за да не им препика баба Марта очите, та цяло лято да им се спи като работят. Младите трябва да срещнат първи своенравната старица, за да бъде цял месец весела и засмяна, а времето топло и хубаво. В народните представи пролетта идва с пристигането на баба Марта. Найният двойнствен образ - ту весел, ту сърдит, едновременно утвърждаващ и отрицаващ, представя женското, пораждащо живота начало, и в същото време - пак женското, но стихийното начало. Месец март е единственият женски месец, той е месецът на зачатието на пролетта и земята, която ще роди лятото и плодородието. Негов знак е мартеницата, символ на пробуждането и култа към слънцето. Тя се сваля чак когато се види лястовица, щъркел или цъфнало плодородно дърво. Слага се под камък и след девет дни се гадае по нея.

Гадаене по Мартеница 

Ако под камъка има мравки - годината ще бъде богата; ако има едри буболечки - ще има голям приплод от едър рогат добитък; ако има червеи - ще се въдят много коне. В някои краища я вързват на плодоносно дръвче или я хвърлят в река за да им върви по вода.За да разберат каква ще е годината им хората са си намисляли един ден от 01 до  22 Март и по него гадаели.Ако денят е слънчев - годината ще е успешна. Ако вали или времето е лошо - ще има трудности.

Мартеницата през вековете

Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, били само от усукан бял и червен конец. По-късно в някой области към Март се прибавили златна или сребърна паричка, която служела за предпазване от болести. Чувството за красота и оригиналност е повлияло значително на облика на мартениците. Като сега те са се превърнали в едно много изтънчено бижу.

Значението на цветовете

Както се вижда, червеният цвят в бита на народа е средство за предпазване от болести. Така можем да си обясним защо и на младите булки, и на младите деца са връзвали червен конец. Бялата вълна в мартеницата предвещавала дълъг живот, а червената - здраве и сила. Това е обяснимо, защото носенето на мартеницата е в края на зимния сезон, когато жизнените сили и хранителни запаси са на изчерпване. Така се обяснява семейният характер на мартенските обреди и празници.

Белият цвят първоначално символизира мъжкото начало, силата, светлата, соларна зона. По-късно под въздействието на християнската митология обозначава девствеността - белият цвят е цветът на Христос.

Червеното е женското начало, здравето: то е знак на кръвта, на зачеването и раждането.Трябва да си припомним, че първоначално женските сватбени носии са червени.

Предания, легенди

Преди хиляди години, прабългарският хан Аспарух тръгнал от дома си в далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки, с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не му било весело, защото той  тъгувал за дома си и за своите близки - за майка си и за сестра си Калина. Седнал той на брага на голямата река и сълзи покапали по загорялото му лице, а взорът му се отправил молитвено към бреговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му кацнала лястовичка - на нея хана разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки глас на Калина, че брат й е намерил нови земи за царството си, но много тъгува за нея и праща много здраве...

Зарадвала се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка, усукала с вълнен конец и направила възелчета за поздрав - и изпратила лястовичката да отнесе китката на брат й. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на рамото на Аспарух. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата поздрава на сестра си и накичил гърдите си с китката. Ханът повелил на народа си - всеки да си върже малка китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден да се кичи винаги - за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи Март и останало и до наши дни.

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име - Сечко. Само че единият наричали малък, а другия - голям Сечко.

От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.

Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.

- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро си отиде - думал й свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.

- Кирпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът.-Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!

- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.

Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!

Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.

Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.