6 януари - Йорданов ден / Богоявление
Според християнската религия този ден е посветен на Кръщението на Исус Христос в река Йордан и е един от най-тържествените църковни празници.
Непосредствено преди започването на учението си, Христос отишъл при Йоан Кръстител на река Йордан, който го покръства. Тогава се явява Светата Троица: от небесата се чува гласа на Отца, Сина тялом е присъствал в Йордания, Светият Дух като гълъб се е спуснал от небесата. От тука идва и гръцкото име на празника: Теофания или явление Господне (Богоявление).
Смята се още за ден на светлината и просвещението. Отбелязва се от православния канон с празничен водосвет. След ритуалното кръщаване на водата свещеникът хвърля кръста в реката или в морето. Мъжете се спускат да го вземат. Вярва се, че ако кръстът замръзне във водата, годината ще е плодородна, а народът - здрав. Още в ранно утро преди изгрев слънце по традиция девойките и жените отиват да налеят прясна "кръстена" вода. На потока или край кладенеца те измиват домашната икона и палешника на ралото. Измиват и лицата си за здраве.
7 януари - Ивановден
Този ден християнската църква отрежда на най-великия от пророците, който ревностно проповядва идването на Христос сред хората - на Йоан Кръстител или Предтеча. Светецът се почита като покровител на кумството и побратимството. На Ивановден продължават обичаите и обредите, свързани с вярата в чудодейната здравеносна сила на водата. Къпят се булките и младоженците, които са се оженили през тази зима до Ивановден; къпят се всички именници; къпят се годените моми и ергени. На Ивановден на обед младоженците отиват на гости в дома на своите кумове и им носят кравай, млин, ракия и вино. Кумовете ги канят на тържествена трапеза. Младите гостуват и на девера. В тракийските земи на Ивановден или по-късно - на Бабинден или зимния Атанасовден, се предприемат обредите за побратимяване на момците - "хващане на арътлици". Ако трима другари искат да станат побратими, в този ден те последователно се събират в дома на всеки от тях, като започват от дома на най-възрастния. Майката посреща тримата и ги закичва с по една китка от бръшлян и чимшир. На всяка китка е вързана златна паричка с червен конец. Като ги закичва, майката ги благославя: "Оттук нататък чимшир побратими да станете! Да не се карате и лоши думи да не си изричате, да се обичате и уважавате като братя!" Ритуалът се повтаря в дома на всеки момък. В Ямболско обредът на побратимяване е значително по-разгърнат. Там момците или женените мъже, които ще станат арътлици, стъпват символично с десния крак едновременно върху живи въглени, след което си раздават специални обредни хлябове и отпиват последователно от паница с червено вино. В Родопската област на Ивановден сгодените ергени отиват тържествено на гости заедно с родителите си и свои роднини в дома на своите годеници. След като бъдещата свекърва умие лицето на девойката и я закичи с китка и златна паричка, всички сядат край софрата и се угощават богато.
8 януари - Бабинден
Бабинден е един от големите народни женски празници, посветен на "бабите" - жените, които помагат при раждане, и на младите булки и невести, които са раждали. Обредността през този ден е подчинена главно на желанието да се засвидетелстват почит и уважение към възрастните жени, които са "бабували" на родилките. Още преди изгрев слънце майките с деца от една до тригодишна възраст отиват на чешмата да налеят прясна вода. В котлето с водата пускат стрък босилек или здравец. Вземат калъп сапун и една нова кърпа и се отправят към дома на бабата да й "полеят". Обредното поливане на бабата-акушерка се извършва под плодно дърво в градината, върху дръвника или отпред на стълбите. Всяка жена подава на бабата сапуна, полива й вода да се измие и я дарява с пешкира, който е донесла. Бабата закичва невестата с китка здравец, вързана с "мартеничка" - червен и бял конец. Често при поливането бабата хвърля със шепите си вода нагоре и подскача три пъти, като изрича: "Да рипкат децата и да станат бели и червени! Колкото капки, толкоз берекет и здраве!" След поливането жените даряват бабата с ризи, чорапи, платно, които премятат на дясното й рамо. От своя страна, бабата връзва на дясната ръчичка на децата, които е отродила ("хванала") червено и бяло конче със сребърна монета и също им дава чорапки и ризки. На обед булките и невестите се събират на празнично угощение в дома на бабата-акушерка. Всяка жена носи прясна погача, баница, варена или печена кокошка и бъклица с ракия или вино. Целува ръка на бабата и й подава подноса с храната. Дъщерите и снахите на бабата подреждат дълга и богата трапеза, около която сядат всички присъстващи. Започва весело и буйно пиршество, придружено с песни, танци и понякога с твърде пиперливи и разюздани закачки и сценки. Често бабата поставя около врата си наниз от червени чушки и с керемида кади под полите на жените, за да раждат повече деца. Наричанията и припевките имат в повечето случаи сексуален символичен смисъл. След обеда на трапезата у бабата започват да идват и мъжете. Кулминационен момент в обредността представлява обредното изкъпване на бабата-акушерка в реката или на чешмата. Мъжете и жените изнасят бабата навън и я качват в двуколка или на шейна. Понякога слагат бабата в голям плетен кош. Мъжете, преоблечени като "волове", с кожени маски и рога, влачат колата или шейната из селото. Ако по пътя невестите срещнат мъж, свалят калпака му и искат откуп. Шумната дружина отвежда бабата на реката и там мъжете обръщат двуколката или коша, в който носят старицата. Изкъпват я във водата. Този обред е известен по нашите земи като "влечугане" на бабите. Вечерта на селския мегдан всички се залавят на общо хоро, с което празничният ден завършва.
1 ФЕВРУАРИ - ТРИФОН ЗАРЕЗАН
Свети Трифон се счита за пазач на лозята и празникът е в негова чест.
Празнуват не само лозарите, но и градинарите и кръчмарите. Рано сутринта стопанката омесва хляб - пресен или квасник. Освен това сготвя и кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Кокошката се вари цяла, а след това се припича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торба на рамо стопанинът на къщата тръгва на лозе с мъжете от село. Там всеки изпълнява основния обред зарязването, закройването на лозята. Обръща се към изгрев слънце, прекръства се и отрязва няколко пръчки от един или от 3 корена (избрани в средата или ъглите на лозето), полива отрязанато място с вино и благославя: “Колкото капки, толко коля грозде”. Този ритуал се нарича "зарязване". От светената вода преръства лозето за плодородие и за предпазване от градушки и пр. Отрязаните пръчки някои свиват на венчета, които слагат по калпаците си, през рамо, на бъклиците, други ги отнасят вкъщи и ги слагат на домашната икона. След зарязването мъжете правят обща трапеза в лозята или на оброка.
След това всички се събират и избират "царя на лозята". Едва тогава започва общо угощение. "Царят" е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си и с друг венец, който слага през раменете си. Такъв може да стане всеки, който пожелае, но се гледа той да бъде имотен, добър стопанин или “късметлия”, през чието царуване е имало голям берекет. Царят поднася бъклица, зарязва и благославя: “На всяка лоза по шиник, от всяка по чебър”. От лозята до селото той е теглен от колесар или носен на раменете на другите мъже.
Лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща.
Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: "Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!" Царят отговаря на благословията "Амин". След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне хора от цялото село. Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Следващите два дни, наречени във фолклора "трифунци", се почитат за предпазване от вълци. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните - за предпазване и на добитъка и на хората от вълците.
1 МАРТ - БАБА МАРТА -МАРТЕНИЦА
На първи март сутринта във всеки дом се пали огън на двора, с много дим. А после всички прескачат до три пъти огъня, с лице към изгряващото слънце, за да се очистят от зли сили и да се предпазят от болести.
Стопанката изнася червени дрехи и тъкани, които мята по клоните на дръвчетата пред дома и по стобора.
Старите българи са вярвали, че със събуждането на Природата са се пробуждали и злите сили. За справяне с лошотията се е използвал червеният и белият цвят. На първи март къщата е осъмвала закичена с мартеници. Най-старата стопанка е усуквала бяла и червена вълна на краченцата на малките дечица, в плитките на момите и на ръцете на момците преди да изгрее Слънцето, да са бели и червени през цялата година. Мартеница се е връзвала и на портата, на малките животни и на всички овощнидръвчета в стопанството. Белият цвят за старите българи е символ нa дълголетие, а червеният прогонва болестите и носи здраве и сила.
В традиционните български мартеници са вплетени парички, скилидки сух чесън, синци, мъниста, железни халки, косми от конска опашка, черупки от охлюви и др. Затуй мартеницата се смята за амулет, който предпазва от зли сили.
Децата носят мартениците на дясната ръка, шията или гърдите, а момите и младите невести - на шията или вплетени в косите. Мъжете пък връзват мартеница над левия лакът или над левия глезен, а някъде я поставят в обувката на левия крак под петата, зер ако ги видят с вързана мартеница, може да им се върже и мъжествеността. Мартеници завързват на младите животни за здраве и на плодните дръвчета за повече берекет.
Хората носят мартеница, докато видят щъркел. Мартениците се свалят по посока на Слънцето при появата на щъркел, лястовичка, или цъфнало дръвче. След това се слагат под камък или се закичват овошките в градината, изричат едно желание и вярват, че то непременно ще се сбъдне.
Преди много, много години, от далечните Тибетски планини хан Исперих напуснал родния дом и тръгнал да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Минал той много планини и реки, докато най-накрая спрял в земите на славяните, които го посрещнали радушно. Славянки с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - плодовете на тая благословена земя. Но на хана не му било весело, че тъгувал за своите близки - за майка си и сестра си Калинка. Седнал той на брега на голямата река и бисерни сълзи покапали по загорелите мъжки бузи, а взорът му се отправил молитвено към слънцето и боговете и станало чудо. На рамото му кацнала бързокрила лястовичка. На нея Исперих разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли българите, и разказала с човешки глас на Калинка, че брат й има ново царство, че тъгува за нея и праща много здраве.
Зарадвала се Калинка и решила да прати хабер на своя братец. Свила китка от Зеленило, усукала я с бял вълнен конец и възелчета за поздрав сторила - както българите словото пазели, та я пратила по лястовичката. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на испериховото рамо. Но от дългия път крилцето му се протрило и алена кръв обагрила вълната. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата сестринския поздрав, накитил гърдите си с китката и мартеницата грейнала. Оттогава Исперих повелил на народа си: всеки да върже китка от пресукан бял и червен конец и на този ден да се кичи - за здраве и небесен благослов. Туй се случило на първи март и останало до наши дни.
Традицията
Баба Марта е един от най-почитаните български обичай, запазил се от древноста до наши дни. На 1 Март всеки подарява на близките си специален амулет наречен мартеница, които ще го дарява със здраве и сила през следващата година.
Март. Названието "Март" идва от латинското "Мартиус" т.е. Марсов, посветен на Марс - бога на войната, син на Юпитер и Юнона. Старите българи са го наричали "брезен" - "брезите лист и мъзга пущат".
В тъмни зори, преди да настъпи месецът, стават само девойките, за да не им препика баба Марта очите, та цяло лято да им се спи като работят. Младите трябва да срещнат първи своенравната старица, за да бъде цял месец весела и засмяна, а времето топло и хубаво. В народните представи пролетта идва с пристигането на баба Марта. Найният двойнствен образ - ту весел, ту сърдит, едновременно утвърждаващ и отрицаващ, представя женското, пораждащо живота начало, и в същото време - пак женското, но стихийното начало. Месец март е единственият женски месец, той е месецът на зачатието на пролетта и земята, която ще роди лятото и плодородието. Негов знак е мартеницата, символ на пробуждането и култа към слънцето. Тя се сваля чак когато се види лястовица, щъркел или цъфнало плодородно дърво. Слага се под камък и след девет дни се гадае по нея.
Гадаене по Мартеница
Ако под камъка има мравки - годината ще бъде богата; ако има едри буболечки - ще има голям приплод от едър рогат добитък; ако има червеи - ще се въдят много коне. В някои краища я вързват на плодоносно дръвче или я хвърлят в река за да им върви по вода.За да разберат каква ще е годината им хората са си намисляли един ден от 01 до 22 Март и по него гадаели.Ако денят е слънчев - годината ще е успешна. Ако вали или времето е лошо - ще има трудности.
Мартеницата през вековете
Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, били само от усукан бял и червен конец. По-късно в някой области към Март се прибавили златна или сребърна паричка, която служела за предпазване от болести. Чувството за красота и оригиналност е повлияло значително на облика на мартениците. Като сега те са се превърнали в едно много изтънчено бижу.
Значението на цветовете
Както се вижда, червеният цвят в бита на народа е средство за предпазване от болести. Така можем да си обясним защо и на младите булки, и на младите деца са връзвали червен конец. Бялата вълна в мартеницата предвещавала дълъг живот, а червената - здраве и сила. Това е обяснимо, защото носенето на мартеницата е в края на зимния сезон, когато жизнените сили и хранителни запаси са на изчерпване. Така се обяснява семейният характер на мартенските обреди и празници.
Белият цвят първоначално символизира мъжкото начало, силата, светлата, соларна зона. По-късно под въздействието на християнската митология обозначава девствеността - белият цвят е цветът на Христос.
Червеното е женското начало, здравето: то е знак на кръвта, на зачеването и раждането.Трябва да си припомним, че първоначално женските сватбени носии са червени.
Предания, легенди
Преди хиляди години, прабългарският хан Аспарух тръгнал от дома си в далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки, с бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не му било весело, защото той тъгувал за дома си и за своите близки - за майка си и за сестра си Калина. Седнал той на брага на голямата река и сълзи покапали по загорялото му лице, а взорът му се отправил молитвено към бреговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му кацнала лястовичка - на нея хана разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки глас на Калина, че брат й е намерил нови земи за царството си, но много тъгува за нея и праща много здраве...
Зарадвала се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка, усукала с вълнен конец и направила възелчета за поздрав - и изпратила лястовичката да отнесе китката на брат й. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на рамото на Аспарух. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата поздрава на сестра си и накичил гърдите си с китката. Ханът повелил на народа си - всеки да си върже малка китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден да се кичи винаги - за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи Март и останало и до наши дни.
Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име - Сечко. Само че единият наричали малък, а другия - голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро си отиде - думал й свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Кирпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът.-Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.
Великден
Великден е най-големият празник за източноправослваните християни. Празнува се в три полседователни дни. Датата е подвижна в границите 4 април – 8 май. Определя се ежегодно по специална таблица, съобразена с лунния календар.
Вековна традиция за празника е боядисването на яйца. Броят им зависи от броя на членовете на семейството, а в селата – и от броя на кокошките-носачки. Боядисвани са от 30-40 до 200 яйца. Традицията е установила това да става четвъртъk сутринта преди Великден и е било приоритет на най-старата жена в семейството, а украсяването се извършва от младите момичета и булки. Основната боя е била червената, символизираща Великден, но са употребявани и дуги цветове и комбинации. В най-старо време яйцата са били боядисвани с помощта на сварени билки, с естествени ярки и чисти цветове: червени с риган, оранжево червени – с пръчици от смрадлика, зелени – с коприва, жълти – с орехи и кори от ябълка. Освен за членовете на семейството, яйца са боядисвани също за кумовете, за децата и за всеки гост, прекрачил прага на дома. За тях яйцата са украсявани с рисунки, геометрични фигури, с листенца, ваденки, с восък и други. Такива яйца са наричани парашки, писани яйца. Те не се ядат, с тях не се чукат. Съхранената традиция и днес е първо да се боядисва черено яйце, и с него се натъркват лицта на децата, по челото и бузките за здраве.
За първи път с боядисани яйца се чукат в нощта след Възкресение Христово, а за тези, които приемат причастие на Великден – след това. Най-радостен в семейството е този, на когото яйцето остане здраво – той ще бъде здрав през годината.
В четвъртък преди Великден се подновява квасът и с него се приготвят обредните хлябове, които по форма са били кръгли, продълговати и плетени. Те задължително били три броя: за кумовете, за родителите на младата булка и за разчупване на празничната трапеза. Върху плетените обредни хлябове, преди изпичането, поставяли по пет яйца – едно бяло и четири червени. Ладоженците носели обреден хляб и боядисани яйца на родителите на булката в неделя сутринта, т.е. на първия ден на Възкресение Христово.
Историята на козунаците започва преди повече от три столетия. В началото на XVIIвек един френски хлебар омесил първообраза на днешния козунак за Великден. Оттогава се създава традицията за празника да се омесват козунаци. В Италия и днес приготвят козунаци под названието “Panetonne” (панетоне), които при обикновени условия могат да се съхраняват шест месеца. У нас козунаците се приготвят след 1920г, и то първо в градовете.
На Великден са сервирали на обедната трапезазелена салата, украсена с червени репички и нарязани на кръгчета твърдо сварени яйца, чорби от дреболии на пиле, кокошка или пуйка, застроени с разбити в лимонов сок яйца. Птиците се варели заедно с дреболиите, след което се нарязвали на парчета. В повечето градове са приготвяли и агнешко печено, докато в селата това е ставало едва на Гергьовден. В пазарджишко пък са пекли прасенце-сулалче. До въвеждането на козунаците като традиционна храна за празника са приготвяли сладка баница, баница с коприва, курабии и са сервирали прясно овче сирене.
Великденски символи по света
Векове преди Христа, паганските племена в Европа чествали красивата богиня на пролетта, наречена Еostre. С фестивала в края на март, времето на пролетното равноденствие, се отбелязвал края на зимата и раждането на новия живот. Някои считат, че названието на празника Easter, идва от името на богинята, а други – че се свързва с изгряването на слънцето от изток.
Великденските яйца
Яйцето е най – популярният светски символ на Великден по цял свят. Във всички култури, яйцето символизира началото на новия живот. Една латинска поговорка казва: “Целият свят е създаден от едно единствено яйце”.
Яйца са били боядисвани, подарявани и изяждани по време на великденските фестивали в древен Египет, Персия, Гърция и Рим. Тези култури възприемали яйцето като емблема на вселената, като творение на върховния бог, като покълването на живота Християните от Близкия Изток възприели тази традиция, а яйцето се превърнало в религиозен символ, олицетворявайки пещерата - гробница на Христос, чийто камък той отместил.
До 15 век няма сведения за великденски ритуали, включващи яйца, в Западна Европа. В средните векове яйцата често били боядисвани в червено, и символизирали кръвта на Христос. В днешни времена на великден в САЩ се крият 1 билион боядисани яйца в паркове, задни дворове, дори и на поляната пред Белия дом.
Шоколадовите яйца се появяват края на 18 век. Пластмасовите яйца, използвани за украса, правят своя дебют началото на 60 – те години.
Великденският заек
Великденският заек има своя произход от пред–християнската наука за плодородието. Зайците, и по – точно дивите зайци, са символ на изобилието на пролетта.
От античността зайците са символ на луната, а първото пълнолуние след пролетното равноденствие, бележи и датата на Великден. Дивите зайци се раждат с отворени очи, докато питомните зайци се раждат слепи. Считало се е, че те никога не мигали и не си затваряли очите, и че са нощни създания, както и луната. Също така, те носят малките си един месец, преди да ги родят, както и на луната и е нужен един месец, за да достигне отново пълната си фаза.
Легендата разказва, че Великденският заек в началото е бил голяма красива птица, принадлежаща на богинята Еostre. Един ден, тя превърнала своята любима птица в див заек. И тъй като Великденският заек е все още птица по душа, той продължава да прави гнезда и да ги пълни с яйца.
6 май - Гергьовден
Свети Великомъченик Георги Победоносец е почитан и славен и от християни, и от мюсюлмани. Според утвърденото от църквата житие на светеца, Георги се ражда в Кападокия (Мала Азия). С блестящо за времето си образование, едва 20-годишен, той получава висока военна титла, като талантлив пълководец. Син на богати родители-християни, той става страстен привърженик на Христовата вяра. Като неин защитник е подложен на жестоки изтезания и е обезглавен в 288 г. по времето на император Диоклетиан (284 305). Георги се превръща в образец на “идеалния воин-християнин” и светец-покровител на войната и войската. Народните поверия и легенди приписват на св. Георги и ролята на змееборец и драконоборец. Именно този момент от битието на св. Георги е наложен от иконографията ликът на Змеебореца и Драконобореца светец.
В народния празничен календар култът към светеца е свързан с богата и сложна обредност, която засяга всички страни от живота на българина, неговите постоянни грижи и мечти за изобилие, за богат и щастлив живот. Характерните скотовъдни обреди и обичаи се преплитат с обичаи, свързани със земеделието и обредни практики за осигуряване на здраве и благополучие. В пролетната нощ преди празника моми и девойки събират по полето цветя и билки, с които се захранват обредно овцете и добитъкът. От тях се правят три венеца: за овцата, която ще се издои първа, за агнето, което ще бъде дадено в дар на светеца, и за съда с млякото. С пролетна зеленина се окичват домът, кошарите, стопанските постройки, съдовете. Преди разсъмване овчарите изкарват стадото (след като са отлъчили приплода) на паша за кратко време. Когато се върнат след изгрева на слънцето се извършва обредно доене на овцете. На Гергьовден навсякъде се коли агне като жертва на светеца-покровител. Приготвя се общоселска трапеза, която се прави “на зелено” в църковния двор, край селото (на оброчище, кръст, манастир и пр.), край кошарите.
Освен печеното агне тук се носят и др. обредни храни. Особено място на трапезата заема обредният гергьовски хляб. От осветената трапеза всяка жена раздава от всичко донесено от нея. По време на храненето се извършват интересни обредни практики. В Източна България младите булки стоят прави край трапезата, за “да стават високи конопите”. После хукват да бягат, а децата ги замерват с трохи хляб за плодородие. На други места замерват младоженците с бучки сирене за плодовитост. Около трапезата и цял ден се играят гергьовденски хора, водени от най-добрия овчар или от бременна жена със зелено клонче. За здраве всички се теглят на кантар и се люлеят на люлки. Нощта срещу Гергьовден е добра за правене на магии, тогава "играе" заровеното имане, а свети Георги ръси земята с роса за здраве и изцеление от болести. Затова хората казват, че по Гергьовден всяка капка е жълтица. Поверието гласи, че който се окъпе в течаща вода на този ден, ще бъде здрав през година, а жени, които нямат деца, ако се отъркалят по голо в сутрешната роса, ще заченат.
Със същата цел рано сутринта на празника здрави и болни се търкалят в росна трева или нива. За бъдещото плодородие на нивите всеки стопанин сутринта на празника отива на своя нива, обикаля я и заравя в средата великденско червено яйце. На места в Западна България палят на нивата от сламата, върху която е била подредена трапезата на Бъдни вечер. Според народните вярване Гергьовден е един от празниците, на които чрез магии за обиране може да се вземе плода на нивите и млякото на добитъка. За предпазване стопаните слагат от вътрешната страна на портата бучка сол и женски колан, за да мине през тях добитъкът, като се връща от паша. На другия ден солта се слага в храната на животните. Не се дава назаем сол и подкваса за мляко, за да не се правят магии с тях. В някои райони момите гадаят за бъдещата си женитба. На другия ден след Гергьовден (наричан Разпус, Ранополия, Рани-поле) се подновяват старите и се сключват новите договори между калфи, чираци, овчари, козари, говедари, слуги и техните наематели.
Гергьовденско Агне (Гергьовденски курбан)
За този обичай обикновено се избира първото родило се мъжко агне (понякога се следи за цвета му да е бяло, по-рядко черно). Окичва се с венец, на дясното рогче (или и на двете) се прикрепва свещичка и се запалва преди коленето. Агнето се захранва със зелена трева, трици и сол и се запоява с вода. В Западна България го занасят в църква на свещеника “да го молитви”, а в Източна България стопанинът го прекадява и му дава “очетена” в църква сол. В някои райони агнето се коли вкъщи при огнището или до източната стена на къщата, като се гледа кръвта да изпръска стената. Останалата кръв се събира в съд и се заравя в земята на чисто място, където не се стъпва. В Южна България колят агнето в градината под плодно дърво и оставят кръвта да попие в земята, а в Западна България коленето по-често се прави при река, където кръвта изтича във водата. Вярва се,че кръвта от жертвата има предпазващ характер. С нея правят кръстен знак по челата на децата, за “да не ги ловят уроки”. Бележат праговете на вратата или ъглите на стаята, за да не влизат магии и болести вкъщи. По опръсканата върху стената кръв гадаят за реколтата през годината или за здравето на хората вкъщи. Костите се събират и след празника се заравят в мравуняк, за “да се въдят овцете като мравки” или се хвърлят в реката “да тече млякото като вода”. Запазват само кокалчето от десния преден крак на агнето, за да украсят с него обредните хлябове на следващата година. Гергьовското агне се пече цяло, някъде пълнено с дреболии и ориз и окичено със стрък зеленина се отнася за освещаване в църква или направо на празничната трапеза.
26 октомври - Димитровден
На 26 октомври източноправославната църква празнува деня на Свети Димитър. Той е роден през III век в гр. Солун, а баща му е тогавашният градоначалник. След неговата смърт император Максимиан Херкул възлага този пост на Димитър, който е приет с голяма радост и почит от жителите на града. Като управител на Солун Димитър открито изповядва и слави християнската вяра. Недоволен от неговото поведение, император Галерий го хвърля в тъмница, а по-късно, на 26 октомври 306 г. нарежда да бъде убит. Тогава християнската църква го провъзгласява за мъченик на вярата и светец, а жителите на Солун започват да го почитат като покровител на града.
Празникът на Свети Димитър се чества в Солун още от V век, а скоро след това е пренесен и в Тракия, и Македония.
6 декември - Никулден
6 декември - Никулден
Празникът е посветен на светеца покровител на водите, който пази и Закриля хората. Св. Никола властва над моретата, реките, езерата и целия подводен свят - риби, юди, самовили и русалки. в народните представи топ е белобрад старец, който помага на изпадналите в беда моряци. в едно предание се разказва как Св. Никола спасил гемия от потъване, като запушил пробойната с жив шаран. Затова на никулденската софра шаранът е задължителният курбан, наред с постните ястия - сарми, чушки и варива. Трапезата не се вдига през целия ден, а стопанката Запазва костицата от главата на шарана „кръстчето", като амулет против уроки и болести в семейството.
Коледа
Коледа
Наричат я още „Коледна" или „Кадена вечер", „Рождество". в ранно утро стопанката меси „Боговица" - обреден хляб за дома, а девойката прави кравай за коледарите, който ще дари на своя избраник, и китка свива от чимшир, с трес-чица от бъдника в огнището, усукана от червен конец. Приготвят и празничната трапеза. Най-възрастният мъж в дома запалва празничния огън. Той се подклажда от прекаден и миросан бъдник - специално отсечено дъбово или крушово дърво.
След прекадяването на трапезата се прекадява и той и се поставя в огнището. Горенето на бъдника не трябва да спира цялата нощ. За тази цел някой от къщата остава да бди над огъня.
Празничната трапеза се нарежда върху слама на земята. Стремежът е на нея да има от всичко, което се произвежда в стопанството. Вечерята започва с прекадяването на цялата къща - да се прогонят злите духове. В ъгъла зад вратата се поставя ралото. В патриархалния български дом подът на гостната стая се ръси със слама, върху нея постилат Бъднивечерния месал - трапезник, и се нареждат 7, 9 или 12 постни ястия. Когато цялото семейство се събере, стопанката прекадява вред из къщата. Вечерята започва рано, за да узреят рано житата по нивите, при сядане на трапезата всеки се помества отляво надясно — да сторят място на мъртвите роднини и от всяка храна се отделя залък за тях.
След прекадяването на трапезата, произнасянето на благословиите и благопожеланията се се пристъпва към обредното ломене на боговицата. Когато се разчупи погачата, първото парче се нарича на умрелите и се оставя на иконата, следващите се раздават по съответния ред на всеки член от семейството и на домашните животни. Лъжичка от житото се хвърля в огъня с наричания за здраве и берекат. Обичаят повелява да не се става по време на яденето. Всички стават заедно, за да е плодовито житото. Трапезата не се прибира. Вярва се, че умрелите идват да вечерят и да се погрижат за благополучието на живите. Първият залък от боговицата се запазва. Момите го слагат под възглавницата си, за да сънуват за кого ще се омъжат. На когото се падне парата от питата, от здраве и успех няма да се отърве. Сламата, върху която е била положена трапезата, се използва при различни обредни практики - на Гергьовден се слага по дърветата за повече плод, пали се по ридовете, за да не ги бие град. Жените, които ще раждат, лягат върху нея. Цялата вечер е свързана с различни гадания за бъдеща женитба, за здраве и благополучие. Среднощ тръгват коледарите.
Коледа, Голяма Коледа, Божик, Божич - най-богатия в обредно отношение зимен празник и един от най-големите годишни празници, познат в цялата бълг. етническа територия. И докато Игнажден се приема за начало на коледните празници, то същинският празник - Коледа, съвпада с периода на зимното слънцестоене. Връзката му с този повратен момент в природата определя богатството на празничната обредност и мястото му в нар. календар. Обичайно-празничният комплекс, фиксиращ началото на новата слънчева година, изобилства с гадания и предсказания за бъдещето, с магически обреди, действия и практики с продуциращ характер, отгонващи и предпазващи магически действия, които са за осигуряване на стопанското и семейно благополучие. Празникът е своеобразно продължение на БЪДНИ ВЕЧЕР, защото започва още от полунощ - с обичая Коледуване. В него участниците са само мъже - ергени, годеници и по-млади, скоро женени мъже. Всички носят едно общо име, което в различните говори е в различни форми - коледари, коладници, коледаре, коледници и пр. Още на Игнажден те си избират водач (станеник, старец) и се организират по групи по 10-15 човека. В групата има и по-малки момчета (котки), които обикновено се движат пред коледарите и известяват стопаните за тяхното идване.
Коледарите са в традиционно празнично облекло и със специална украса на калпаците. От полунощ до сутринта те ще обикалят домовете. По пътя, пред вратата и в къщата пеят специални обредни песни, различни по мотиви, според мястото на изпълнение и лицето, за което се пеят. Най-общо те са обредно пожелание за щастие в семейството и придобив в стопанството. Първата песен обикновено започва с думите: "Стани нине, господине! Тебе пеем, домакине! Добри сме ти гости дошли, добри гости, Коледари!"
След песните, водачът на групата, която държи в ръце подарения от стопаните коледарски кравай, изрича и коледарската благословия (молитва, благословка, слава): "От Бога ти много здраве, от нас малко веселбица!"
Освен с кравай ги даряват още с пари, месо, сланина, боб, брашно, вино и др. Коледуването завършва с общо угощение, на което се поканват и др. женени мъже, у които са коледували. Останалите след това продукти се продават, а парите се дават на бедните или на църквата, училището, читалището. От друг тип е коледуването в Зап. Б-я и селата около София. Съставът на групата включва старец (облечен в обърнат наопаки кожух, окичен със звънци и тояга в ръка), който изрича благословии; баба (облечена като невеста); магаре (носи подаръците); трохобер (за кравите); гайдар и пеяче, един от които, наречен четник, изрича молитвата. На Коледа не се извършват почти никакви обреди. Обреден характер има само празничното хоро.
Нова година
Най-характерният за Нова година обичай известен в цялата страна. По смисъл е пожелание и обредно осигуряване на здраве чрез докосване със сурова пръчка, и то именно в началото на годината. Сурвакарите са малки де ца до 12 годишна възраст. Събрани на групички от няколко деца, те обхождат домовете на своите близки и съседи, като започват от своя дом. В чиста премяна и в торбичка, всяко дете носи свежо окършена и украсена пръчка, носеща специално название- сурвакница, сурвачка, сурокница, суровакница, василичарка и др. Нейната украса, свързана често с основния за даден район поминък, е твърде разнообразна- преплетени клонки, нанизи от пуканки, сушени плодове, дребни парички, вълнени конци, малки кравайчета. Най-напред децата удрят с пръчката всеки член от семейството, като започват от най-възрастния, и честитят:
"Сурва, сурва година,
весела година,
зелен клас на нива,
голям грозд на лозе,
жълт мамун на леса,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна,
живо-здраво догодина,
догодина, до амина."
Сурвакарската благословия не се пее, а се изрича и представлявя вербална магия за здраве и изобилие във всичко. Често се сурвакат и домашните животни. В някои села децата пеят и песни. Навсякъде те получават от домакините кравайчета, плодове, орехи, сланина, дребни пари и по-малки подаръци. Някъде дряновите пъпки от сурвакницата се пускат в полозите на кокошките, за да се мътят пилета. Среща се и вярването, че младите жени, за да им растат дълги и лъскави косите, трябва да ги мият с вода, в която пускат откъснатите скришом пъпки.
